Срамота! От 90-а насам само рушим
Калин Сърменов е в поредна серия от предпремиерни тресчици. На 7 април е грандиозната гала, на която Сатиричният спектакъл раздава националните награди „ Златен Кукерикон “. Шефът на трупата още веднъж ще води шоуто в дует с Александра Сърчаджиева. Прочутият артист, който в последно време се изявява освен като извънредно смешния нервен психоаналитик в „ Терапевти “, само че и като Рицаря на печалния облик в „ За какво ни е Дон Кихот “, има нова цел: да сътвори трета сцена в Сатирата. Тя ще се намира на мястото на паметния клуб, познал наличието на най-великите комедианти на всички времена. Залата ще е за 75 индивида и за различен вид преживяване - за шоу, за стендъп шоу, за импровизационни представления. Далеч от стандарта. Всъщност това е и един главните правила във философията на Калин Сърменов.
- Господин Сърменов, по какъв начин коментирате това, което се случва към нас?
- Живеем в общество, в което непрестанно се вадят обикновени неистини. Политици и медии възпитават в непрекъснато храчене и обиди. От къде да дойдат полезностите? Дори откровено се сюрпризирам, когато някой състезател отиде някъде, свърши си работата и стане пръв. Как да намериш мотивация в родната реалност?
Хаосът е цялостен. Комунистите излязоха от Парламента, където така и така всичко е под всякаква рецензия. Ако са чак толкоз огромни биткаджии, да останат вътре и да се борят – идват избори. Въпреки че са на 26 май – изцяло умишлено определена дата по празниците. Трябва да си цялостен глупак, с цел да не се усъмниш.
Гледат ни в очите и ни се подиграват
съсипвайки безусловно всичко. Срамота. От 90-а насам единствено разрушавам. Ако някой инцидентно успее да направи нещо, го удряме по главата и крещим „ Мани го тоя! “. Пълен парадокс. Геноцид. Работиш против страната си.
- А дали това не е заговорът на политическата класа против нацията...
- Абсолютно. Пълно заличаване. Никой не почита труда и достиженията на другия. Между политиците има, несъмнено, и доста свестни хора. Познавам ги, работил съм с тях. Но какво от това?! Цялата тази липса на ценностна система се отразява на всичко – от стопанската система и културата до секса.
- Защо, съгласно вас, на политиците към този момент не им „ пука “ от и за изкуството?
- Преди 10 ноември театърът беше първокласно пространство, в което шутът можеше да споделя някои истини, без да му хвръкне главата. През годините на по този начин наречената народна власт се направи всичко допустимо артистите да станат небогати и унижени, а културата да бъде с не знам какъв брой минуса в бюджета си и да слезе на дъното. Липсата на критерии сътвори условия за самоизяждане в съсловието. Професията девалвира, а на актьорите декларират: „ Боже, погледнете се, та вие на нищо не наподобявате “. Затова споделям, че желая да върна достолепието на специалността – до момента в който мога, до момента в който съм тук, до момента в който ме търпят. Защото не знам до по кое време ще ме понасят.
- Какво изливате във вашия Дон Кихот?
- Първо този текст доста ме стресна. За да го изречеш, би трябвало да имаш задоволително причинно-следствени връзки. А в случай че ги нямаш, репликите кънтят на празно. Всъщност това най-вече ме зарадва – че изпълних думите със наличие. Бях удовлетворен, че открих в себе си силите и достолепието, които носи Дон Кихот. Бина Харампиева и Геро доста ми помогнаха, с цел да намерим адекватност – на същинския интелектуалец в днешно време, на който от заран до вечер му повтарят: “Откажи се! Няма смисъл, всички са маскари! “. Но той им отвръща: „ Не, не, разбирам, само че ще продължа – има едни други работи, които също са доста значими! “. Това е и мойто верую – макар всичките спънки, не трябва да се отказваш. Ето по тази причина
съумявам да бъда Дон Кихот
А дали той е вманиачен или не, е друга тематика. Просто желая да покажа, че личностите като него са ни нужни и през днешния ден. Неслучайно заглавието на спектакъла е „ За какво ви е Дон Кихот? “ И се веселя, че хората го възприемат по най-правилния метод.
- Можем ли към момента да срещнем Дон Кихотовци из България?
- Не. А в случай че ги има, са напълно малко. Нашият веществен свят е изпълнен с войнстваща незначителност. Нейните креатури са на всички места. Ние им даваме опция да бъдат на всички места. Аз имам вяра в теорията на конспирациите. Убеден съм, че ръководещите, които при започване на 90-те се направиха на демократи, напълно умишлено ни трансфораха в елементарни и невъзпитани мишоци. За да могат да управляват и да ръководят.
- Има ли нещо над тях?
- Да. Пазарът. Те не дооцениха пазарната стопанска система. Тя е доста по-мощна и от службите, и от псевдополитиците. И има правила, които въпреки всичко започнаха да влизат и у нас.
- Мислите ли, че е време за кръгла маса по сходство на тази през 90-те – за приемане на национална теория, за излизане от демографската и всичките други рецесии?
- Когато Бойко Борисов подаде ръка на Българска социалистическа партия, беше чисто държавнически ход – в името на стабилността. Много му се зарадвах, че подцени егото и ползите си. Но видяхме по какъв начин реагираха тези прелестни хора. Не имам вяра в възможния консенсус.
- А в възможната смяна?
- Виждаме какво става. Циганите крадат, унищожават, убиват – никой не им реагира, тъй като са електорат, чиито гласове би трябвало да бъдат купувани. Съжалявам, само че не може Столипиново да дефинира кои да са представителите ни в Европа. Моите почетения към ромските организации, само че дано си кажем нещата в очите – трябват крути ограничения във връзка с по този начин нареченото малцинство, което е на път да стане болшинство. Искат ли да се впишат в обществото, да работят. Нужна е твърда ръка – с цел да спрат да бият и изнасилват, до момента в който ние работим за обществените им помощи. Издържайки ромите лентяи, нямаме пари за опазване на здравето, детски градини и пенсии. Но никой не се осмелява да предприеме каквото и да било. Ако Бойко Борисов вземе крутите ограничения, алените сладури ще скочат против него и ще стартират да цитират имена на роми музиканти, на роми учители, на роми публицисти... Не е нужно да прецизирам, че не приказвам за тях. Но ще уточня, че от дълго време е нужно да бъдат въведени учебен ценз и възрастова граница при гласуването.
- Имал сте много благоприятни условия да останете някъде по света – за какво не го направихте?
- Отчитам го като неточност. Но не съумях да науча до край нито един непознат език. Баба ми не се обръщаше, когато някой от нас й говореше на български. Реагираше единствено на френски. За мен правеше взаимни отстъпки, тъй като рисувах – едното за сметка на другото. Докато в случай че чуеше, примерно, от вуйна ми, че не може да се сети за някоя дума на френски, й споделяше: „ Виж в речника и след това ще продължим диалога “. Така и не седнах да положа специфични старания и по тази причина френският и британският са ми хлабави, а испанският ми клати, за немския – да не приказваме. В началото на 90-те позволих още една неточност - бях задоволително доверчив и малоумен да си помисля: „ Сега е моментът да направя нещо за тази страна “. Реших, че по тази причина съм отлагал заминаването си – очаквал съм да се появи моята задача. А след това се появи и фамилията ми. През цялото това време
все се запитвам дали напъните ми имат смисъл
Но това не значи, че ще се откажа – съпротивлявам се от толкоз години. Продължавам. Знам си всичките дефекти – имам ясна картина от какво разбирам и от какво не.
- А в този момент строите и трета сцена в Сатирата: и от това ли разбирате?
- Първо поръчах механически паспорт на цялата постройка. И тъй като тук пристигнаха едни хора и взеха да ми изясняват по какъв начин се вършат зали, пообиколих малко из Европа. Приятели ме срещнаха с архитекти и инженери в Италия, Австрия, Германия, които са строили театри и подиуми. Трябваше да вляза в час, с цел да съм наясно кой и какъв брой желае да излъже. Защото на нас в България първата ни работа е да стартираме да се лъгундрим. И тъй като в случай че си дилетант, всеки те премятат, съм благополучен, че към този момент знам доста неща по тематиката – не съм нито проектант, нито инженер, само че не можеш да ме хванеш в издънка в генералното мислене. А да построя трета зала в Сатирата, е моя остаряла фантазия. Мисля да я нарека „ Актуален спектакъл “, а в бъдеще да направя фестивал на монодрамата. Всеки ден слизам в това свещено място, което от години никой не е пипал и из него се разхождат плъхове и хлебарки. По едно време му бяха лепнали заглавието „ Порно “, а след това и други сходни – и изобщо беше под концепцията ми за битие. Толкова е обидно да кръстиш „ Порно “ това най-сакрално пространство, в което са се раждали най-безценните събития и страсти в Сатиричния спектакъл. Но махвам на тези безумни години от по този начин наречения преход, с цел да върна достойството: със средствата на капитализма и на времето – доста почитам парите и модерността. Но доста
ненавиждам посредствеността
която не схваща, че с изключение на финикийски знаци има хрумвания и идеали, които би трябвало да се запазят. Длъжни сме да го създадем - като институт на културата – и да предадем на тези след нас. Ясно ми, че в забързания ни свят на хората не им е до това да се сещат кои са Нейчо Попов, Саркис Мухибян, Гриша Островски... Но нашата работа е да им напомним. Затова нарекох редове с техните имена, а в този момент желая да употребявам добавената действителност – откакто телефонът сканира бар кода на билета, артистът да оживее в фотоси и фрагменти от спектакли.
- Какво помните от това време?
- Клубът носи доста история. Слизахме и спектакълът продължаваше. Вреше и кипеше – през днешния ден сходно чувство за общественост в театъра няма по какъв начин да има. Но тогава шегите, майтапите и изненадите от сцената се въртяха на цялостни обороти. Аз хванах разгара им преди края на комунизма – средата на 80-те. Клубът беше съхранил атмосферата на епохата. Там се родиха фамозните танци на Хиндо Касимов и Васо Попов. Двамата споделяха: „ Сега ще ви покажем, че сме по-добри от балерините “. И ни побъркваха от смях. Калата, който го раздаваше доайен, приемаше тези сбирки малко по-различно, държеше се бащински. Страшно се забавлявахме с Кирчо Варийски. Всяка вечер измисляше стихотворение, отдадено на събития от деня. Един път се оказа, че Константин Коцев е пропуснал имитация – той обаче отхвърляше. И долу, в клуба, изиграха отново цялата режисура, с цел да му потвърдят, че е не запомнил тъкмо въпросните думи.
- А вас, младоците, по какъв начин ви допускаха в Светая светих на Сатирата?
- Допускаха ни, само че не всеки път. Не че някой ни е спирал. Но у нас, студентите, имаше насъбран почит към цялата им генерация.
- Сега съществува ли сходно почитание сред поколенията?
- Боже! Нито един студент от учебното заведение насреща не ме поздравява. Повечето от децата са елементарни и невъзпитани, тъй като идват от унищожени фамилии
Семейството в България от дълго време отиде на кино
Но и никой от по този начин наречените професори от по този начин наречената Академия не си дава напън да промени нещо. Аз съм сигурен какво приказват пред тях, по какъв начин ги „ възпитават “: „ Мани го тоя, мани го оня! “. Онзи ден един се размина с мен по коридора и зад тила ми стартира да задава въпроси – но без „ Добър ден “, без „ Извинете “. Не можел да откри изхода. И си рекох: „ Не се обръщай – върви, все едно едно, че не си го чул. Че другояче току-виж си му отвъртял един “. Възможно е да не ме познава. Но като влиза в театъра, би трябвало да се държи по избран метод. Но това не се учи насреща – там, при тези страшни умници, където равнището е извънредно ниско. Преподавах известно време -видях, че не ми е борба и се дръпнах.
- Защо гилдията не реагира, в случай че обстановката в Академията в действителност е толкоз, хм, трагична?
- Посредствеността към този момент е най-отпред на сцената. Нужни са нулеви години. Наскоро гледах нашумял театър в Пловдив с младежи. Ами те са нелицеприятни, те са необаятелни. Говорят на акцент, което ме влудява. А режисьорката е със ужасно доста искания. От девойките имаше едно само, на което природата му е дала да свети – чисто енергийно. За мъжете – да не приказваме.
И без това към този момент няма мъже
а единствено сходства без грам обаяние. Ами вижте премиите – в случай че стартираме да проучваме Икарите, ще стане ясно, че става дума за семейственост. Да не навлизаме повече в тези глъбини, тъй като би трябвало да вардя Сатиричния спектакъл. Но в действителност в учебното заведение насреща нещо би трябвало да се промени – напудрените и самовлюбените, които се разхождат вътре, са надалеч от школото. Те са събрани единствено и единствено, с цел да се извърши броя и да се получат дотациите.
- Май ще си получите коментара от някой злобар...
- Всеки ден получавам биографии от хора, които желаят да влязат в Сатирата. Но на нито един от тях не му хрумва, че би трябвало да се научи по какъв начин се играе и чак тогава да си подаде документите при нас. И тъй като аз намерено се чудя дали не им е малко неловко незабавно да стартират с мераците, те пък стартират да хейтват. Но да знаят: първо да се пробват в ЦСКА и Славия, а след това да гледат към Манчестър юнайтед. Количеството на завършващите е голямо, всеки ми вади тапия и ми вика: „ Аз съм актьор “. Ако ти си актьор, се прибирам у дома и се отхвърлям от всичко. Сега опитвам едни младежи в „ Тъпи запалянковци “ на Теди Москов, само че един от тях има акцент. Предупредих го: „ Ако искаш нашите връзки да продължат, махай диалекта. Диалект тук и в този момент в Сатиричния спектакъл няма да разреша. Ти не си Парцалев! За него – може. За теб – не! “.
- В Сатирата споделят ли вашия фамозен абсолютизъм?
- Много ми е значимо нещата да се получават на 100 %. В театъра се пробват да ме убеждават, че при 80 % работата е свършена. Но аз им репликирам, че единствено в случай че дадеш 120 % от себе си, можеш да кажеш, че си подготвен на 100 %. По-добре да скъсам пъпната шнур с някои планове и да стартира безусловно начисто.
- Припомнете ни историята на постройката...
- Първо тук е парното на София – където в този момент са огромната сцена, администрацията, гримьорните и ателиетата. После я дават на Министерство на вътрешните работи – за събрания и културни събития. Всичко е правено от хора, които схващат от тази работа, смъквам им шапка – построили са същински спектакъл. А когато група актьори от Народния и от „ Сълза и смях “ стартират да основават трупата на Сатирата, Калата отива при Тодор Живков и му споделя: „ Няма да мръдна отсам, до момента в който не ни дадеш постройката на Министерство на вътрешните работи “. На мен ми е разказвал: „ Легнах на килима и край, не отстъпих “. Вече беше пристигнал Костов на власт, когато Калата отишъл на 24 май в Бояна. И тъй като беше неприкрит болшевик – в никакъв случай не го криеше, за което доста му се възхищавах, тъй като не се пребоядиса като много сътрудници – му споделил: „ Гусин Костов, на същото място и на същата маса разговарях с Тодор Живков. Нещата не се трансформират “. Та Сатирата да получи тази постройка беше една от извоюваните борби на Калоянчев. Но не мога да отрека заслугите и на предходните шефове. Пламен Марков съумя да види камерната сцена измежду мръсотията на ателиетата, които бяха там. На откриването на огромния салон благодарих на всички шефове, които са положили старания да запазят и да развият театъра – даже и на тези, които не обичам и не почитам. Не мога да си изкривя душата – всеки е направил нещо значимо. След 70 години ужасяващите столчета за дребни полицаи най-сетне останаха в предишното. Когато започнах ремонта, разбрах за какво никой до тогава не беше посмял – тъй като е пъклен комплицирано. Когато залата остана напълно празна и сложиха скелето, застанах в центъра й и си помислих: „ Боже, с какво се захванах – в случай че не стане, аз съм до тук. И ме мазета студена пот.
- Как се овладяхте?
- Трудно. Получих нещо като нервна рецесия,
започнах да вдишвам мъчно
Втурнах се на открито, с цел да глътна въздух, след това се върнах – и историята се повтори. Колкото пъти излизах и влизах, все същото. После си дадох сметка за какво мозъкът ми е изпаднал в суматоха. Когато артистът вижда празните кресла, той не се стряска, тъй като мозъкът му знае, че в тях ще седнат феновете и всичко ще протече по реда си. Но когато столовете ги няма, настъпва ужасяващ стрес. Обсъдих с другари лекари и те потвърдиха логиката ми.
- А сънувате ли кошмари, че закъснявате за зрелище или че си забравяте репликите?
- Най-често сънувам следния сюжет в разнообразни разновидности: идвам в театъра в последната минута, публиката към този момент е седнала, представлението стартира, а аз не мога да сетя нито коя е пиесата, нито в коя от функциите си би трябвало да вляза. Адски е подтискащо, събуждал съм се в цялостен смут. Преди време имах още един призрачен сън – играех смешник с гримирано лице и непрекъснато сънувах, че ръцете ми треперят и не мога да си обрисувам физиономията.
- Мъчи или мори перфекционизмът?
- Мъчи мен, мори близките. През зимната почивка получих посттравматичен стрес – не знаех какво да върша със свободното си време. Жена ми вика: „ Седни си на задника, отдъхвай, стига си размествал мебелите “.
- Споделете за най-разтърсващия урок по време на студенството ви във ВИТИЗ?
- Трябваше да играя основната роля в „ Крадецът на тролейбуси “ на Георги Данаилов в „ Сълза и смях “. Репетирам, преговарям, преговарям – и внезапно ме махнаха. Отидох при Гриша Островски и запитах: “Професоре, за какво? “. „ Много си висок “, отговори ми той. „ Ама аз бях толкоз висок и преди да стартираме подготовките?! “, репликирах аз. И тогава Островски ми отвърна с паметната фраза, против която постоянно ще негодувам и ще се боря: „ Ти си надарен, ти ще се оправиш! “. Но за нежното и внимателно стебло на гения постоянно трябват доста повече грижи, в сравнение с за бурена на бездарника, който е нагъл и постоянно крещи „ Виж ме “. Спомням си по какъв начин го претърпях, по какъв начин се прибрах у дома. Човек има някакви удивителни, които остават вечно в съзнанието му. Нищо неприятно не мога да кажа за Гриша Островски - въпреки всичко ми беше преподавател, само че той искаше в класа всички да сме равни. Да бъдем едно цяло. Но животът потвърди, че това няма по какъв начин да стане. Днес от този клас единствено трима индивида и половина сме в специалността.
- Рисувате ли, по кое време ще се наканите да вършиме галерия?
- Трябва ми малко време. Иначе рисувам доста. Тези дни показвах на щерка ми по какъв начин вълшебните майстори на акварела Чудомир и Щъркелов с едно придвижване на ръката съумяват да изградят облик. За децата е доста потребно да схванат, че първо би трябвало да мислят, а след това да работят.
- Какви гении имат дъщерите ви?
- Голямата, популярност Богу, е оперирана от всички изкуства, въпреки че израсна в театъра. Малката рисува добре, само че няма да я пусна в тази посока.
- Кой е най-важният съвет, който сте получил от татко ви?
- Аз съм от семейство, което постоянно е уважавало своята история и предците си. Когато бях дребен, ми разказваха за дядовците ми, убити в Белене, за фабриката ни, за картините на баба ми, която беше прекрасна художничка, за музиката на дядо ми, който беше диригент... Татко постоянно ми споделяше: „ Не забравяй! Когато искаш да направиш първата крачка, спомни си за предходната “. И тъй като той свиреше на виола - беше професор в Колумбия и в Щатите, натрупването при него имаше голямо значение. Оказа се, че фамилията е в основата на всичко.
- Както и домашната библиотека...
- Спомням си деня, в който майка ми донесе репродукциите на Моне и Мане от първия Есенен салон в Париж. Това се случваше в комунистическите години, ей тук, наоколо – аз съм роден на площад „ Славейков “. Та майка ми четеше, без изобщо да подозира, че някой ден ще завърша Художествената гимназия.
- Помните ли по кое време започнахте да държите четката?
- Да. Когато
Климент Денчев ме възпламени по рисуването
Светла му памет, беше другар на татко ми. След един негов роман нарисувах „ Войната на мравките “ по всички прозорци на едната стена, че и по нея – да съм бил на не повече от 6, още не бях тръгнал на учебно заведение. Вкъщи постоянно се е рисувало.
standartnews.com
- Господин Сърменов, по какъв начин коментирате това, което се случва към нас? - Живеем в общество, в което непрестанно се вадят обикновени неистини. Политици и медии възпитават в непрекъснато храчене и обиди. От къде да дойдат полезностите? Дори откровено се сюрпризирам, когато някой състезател отиде някъде, свърши си работата и стане пръв. Как да намериш мотивация в родната реалност?
Хаосът е цялостен. Комунистите излязоха от Парламента, където така и така всичко е под всякаква рецензия. Ако са чак толкоз огромни биткаджии, да останат вътре и да се борят – идват избори. Въпреки че са на 26 май – изцяло умишлено определена дата по празниците. Трябва да си цялостен глупак, с цел да не се усъмниш.
Гледат ни в очите и ни се подиграват
съсипвайки безусловно всичко. Срамота. От 90-а насам единствено разрушавам. Ако някой инцидентно успее да направи нещо, го удряме по главата и крещим „ Мани го тоя! “. Пълен парадокс. Геноцид. Работиш против страната си.
- А дали това не е заговорът на политическата класа против нацията...
- Абсолютно. Пълно заличаване. Никой не почита труда и достиженията на другия. Между политиците има, несъмнено, и доста свестни хора. Познавам ги, работил съм с тях. Но какво от това?! Цялата тази липса на ценностна система се отразява на всичко – от стопанската система и културата до секса.
- Защо, съгласно вас, на политиците към този момент не им „ пука “ от и за изкуството?
- Преди 10 ноември театърът беше първокласно пространство, в което шутът можеше да споделя някои истини, без да му хвръкне главата. През годините на по този начин наречената народна власт се направи всичко допустимо артистите да станат небогати и унижени, а културата да бъде с не знам какъв брой минуса в бюджета си и да слезе на дъното. Липсата на критерии сътвори условия за самоизяждане в съсловието. Професията девалвира, а на актьорите декларират: „ Боже, погледнете се, та вие на нищо не наподобявате “. Затова споделям, че желая да върна достолепието на специалността – до момента в който мога, до момента в който съм тук, до момента в който ме търпят. Защото не знам до по кое време ще ме понасят.
- Какво изливате във вашия Дон Кихот? - Първо този текст доста ме стресна. За да го изречеш, би трябвало да имаш задоволително причинно-следствени връзки. А в случай че ги нямаш, репликите кънтят на празно. Всъщност това най-вече ме зарадва – че изпълних думите със наличие. Бях удовлетворен, че открих в себе си силите и достолепието, които носи Дон Кихот. Бина Харампиева и Геро доста ми помогнаха, с цел да намерим адекватност – на същинския интелектуалец в днешно време, на който от заран до вечер му повтарят: “Откажи се! Няма смисъл, всички са маскари! “. Но той им отвръща: „ Не, не, разбирам, само че ще продължа – има едни други работи, които също са доста значими! “. Това е и мойто верую – макар всичките спънки, не трябва да се отказваш. Ето по тази причина
съумявам да бъда Дон Кихот
А дали той е вманиачен или не, е друга тематика. Просто желая да покажа, че личностите като него са ни нужни и през днешния ден. Неслучайно заглавието на спектакъла е „ За какво ви е Дон Кихот? “ И се веселя, че хората го възприемат по най-правилния метод.
- Можем ли към момента да срещнем Дон Кихотовци из България?
- Не. А в случай че ги има, са напълно малко. Нашият веществен свят е изпълнен с войнстваща незначителност. Нейните креатури са на всички места. Ние им даваме опция да бъдат на всички места. Аз имам вяра в теорията на конспирациите. Убеден съм, че ръководещите, които при започване на 90-те се направиха на демократи, напълно умишлено ни трансфораха в елементарни и невъзпитани мишоци. За да могат да управляват и да ръководят.
- Има ли нещо над тях?
- Да. Пазарът. Те не дооцениха пазарната стопанска система. Тя е доста по-мощна и от службите, и от псевдополитиците. И има правила, които въпреки всичко започнаха да влизат и у нас.
- Мислите ли, че е време за кръгла маса по сходство на тази през 90-те – за приемане на национална теория, за излизане от демографската и всичките други рецесии?
- Когато Бойко Борисов подаде ръка на Българска социалистическа партия, беше чисто държавнически ход – в името на стабилността. Много му се зарадвах, че подцени егото и ползите си. Но видяхме по какъв начин реагираха тези прелестни хора. Не имам вяра в възможния консенсус.
- А в възможната смяна?
- Виждаме какво става. Циганите крадат, унищожават, убиват – никой не им реагира, тъй като са електорат, чиито гласове би трябвало да бъдат купувани. Съжалявам, само че не може Столипиново да дефинира кои да са представителите ни в Европа. Моите почетения към ромските организации, само че дано си кажем нещата в очите – трябват крути ограничения във връзка с по този начин нареченото малцинство, което е на път да стане болшинство. Искат ли да се впишат в обществото, да работят. Нужна е твърда ръка – с цел да спрат да бият и изнасилват, до момента в който ние работим за обществените им помощи. Издържайки ромите лентяи, нямаме пари за опазване на здравето, детски градини и пенсии. Но никой не се осмелява да предприеме каквото и да било. Ако Бойко Борисов вземе крутите ограничения, алените сладури ще скочат против него и ще стартират да цитират имена на роми музиканти, на роми учители, на роми публицисти... Не е нужно да прецизирам, че не приказвам за тях. Но ще уточня, че от дълго време е нужно да бъдат въведени учебен ценз и възрастова граница при гласуването.
- Имал сте много благоприятни условия да останете някъде по света – за какво не го направихте?
- Отчитам го като неточност. Но не съумях да науча до край нито един непознат език. Баба ми не се обръщаше, когато някой от нас й говореше на български. Реагираше единствено на френски. За мен правеше взаимни отстъпки, тъй като рисувах – едното за сметка на другото. Докато в случай че чуеше, примерно, от вуйна ми, че не може да се сети за някоя дума на френски, й споделяше: „ Виж в речника и след това ще продължим диалога “. Така и не седнах да положа специфични старания и по тази причина френският и британският са ми хлабави, а испанският ми клати, за немския – да не приказваме. В началото на 90-те позволих още една неточност - бях задоволително доверчив и малоумен да си помисля: „ Сега е моментът да направя нещо за тази страна “. Реших, че по тази причина съм отлагал заминаването си – очаквал съм да се появи моята задача. А след това се появи и фамилията ми. През цялото това време
все се запитвам дали напъните ми имат смисъл
Но това не значи, че ще се откажа – съпротивлявам се от толкоз години. Продължавам. Знам си всичките дефекти – имам ясна картина от какво разбирам и от какво не.
- А в този момент строите и трета сцена в Сатирата: и от това ли разбирате?
- Първо поръчах механически паспорт на цялата постройка. И тъй като тук пристигнаха едни хора и взеха да ми изясняват по какъв начин се вършат зали, пообиколих малко из Европа. Приятели ме срещнаха с архитекти и инженери в Италия, Австрия, Германия, които са строили театри и подиуми. Трябваше да вляза в час, с цел да съм наясно кой и какъв брой желае да излъже. Защото на нас в България първата ни работа е да стартираме да се лъгундрим. И тъй като в случай че си дилетант, всеки те премятат, съм благополучен, че към този момент знам доста неща по тематиката – не съм нито проектант, нито инженер, само че не можеш да ме хванеш в издънка в генералното мислене. А да построя трета зала в Сатирата, е моя остаряла фантазия. Мисля да я нарека „ Актуален спектакъл “, а в бъдеще да направя фестивал на монодрамата. Всеки ден слизам в това свещено място, което от години никой не е пипал и из него се разхождат плъхове и хлебарки. По едно време му бяха лепнали заглавието „ Порно “, а след това и други сходни – и изобщо беше под концепцията ми за битие. Толкова е обидно да кръстиш „ Порно “ това най-сакрално пространство, в което са се раждали най-безценните събития и страсти в Сатиричния спектакъл. Но махвам на тези безумни години от по този начин наречения преход, с цел да върна достойството: със средствата на капитализма и на времето – доста почитам парите и модерността. Но доста
ненавиждам посредствеността
която не схваща, че с изключение на финикийски знаци има хрумвания и идеали, които би трябвало да се запазят. Длъжни сме да го създадем - като институт на културата – и да предадем на тези след нас. Ясно ми, че в забързания ни свят на хората не им е до това да се сещат кои са Нейчо Попов, Саркис Мухибян, Гриша Островски... Но нашата работа е да им напомним. Затова нарекох редове с техните имена, а в този момент желая да употребявам добавената действителност – откакто телефонът сканира бар кода на билета, артистът да оживее в фотоси и фрагменти от спектакли.
- Какво помните от това време?
- Клубът носи доста история. Слизахме и спектакълът продължаваше. Вреше и кипеше – през днешния ден сходно чувство за общественост в театъра няма по какъв начин да има. Но тогава шегите, майтапите и изненадите от сцената се въртяха на цялостни обороти. Аз хванах разгара им преди края на комунизма – средата на 80-те. Клубът беше съхранил атмосферата на епохата. Там се родиха фамозните танци на Хиндо Касимов и Васо Попов. Двамата споделяха: „ Сега ще ви покажем, че сме по-добри от балерините “. И ни побъркваха от смях. Калата, който го раздаваше доайен, приемаше тези сбирки малко по-различно, държеше се бащински. Страшно се забавлявахме с Кирчо Варийски. Всяка вечер измисляше стихотворение, отдадено на събития от деня. Един път се оказа, че Константин Коцев е пропуснал имитация – той обаче отхвърляше. И долу, в клуба, изиграха отново цялата режисура, с цел да му потвърдят, че е не запомнил тъкмо въпросните думи.
- А вас, младоците, по какъв начин ви допускаха в Светая светих на Сатирата?
- Допускаха ни, само че не всеки път. Не че някой ни е спирал. Но у нас, студентите, имаше насъбран почит към цялата им генерация.
- Сега съществува ли сходно почитание сред поколенията?
- Боже! Нито един студент от учебното заведение насреща не ме поздравява. Повечето от децата са елементарни и невъзпитани, тъй като идват от унищожени фамилии
Семейството в България от дълго време отиде на кино
Но и никой от по този начин наречените професори от по този начин наречената Академия не си дава напън да промени нещо. Аз съм сигурен какво приказват пред тях, по какъв начин ги „ възпитават “: „ Мани го тоя, мани го оня! “. Онзи ден един се размина с мен по коридора и зад тила ми стартира да задава въпроси – но без „ Добър ден “, без „ Извинете “. Не можел да откри изхода. И си рекох: „ Не се обръщай – върви, все едно едно, че не си го чул. Че другояче току-виж си му отвъртял един “. Възможно е да не ме познава. Но като влиза в театъра, би трябвало да се държи по избран метод. Но това не се учи насреща – там, при тези страшни умници, където равнището е извънредно ниско. Преподавах известно време -видях, че не ми е борба и се дръпнах.
- Защо гилдията не реагира, в случай че обстановката в Академията в действителност е толкоз, хм, трагична?
- Посредствеността към този момент е най-отпред на сцената. Нужни са нулеви години. Наскоро гледах нашумял театър в Пловдив с младежи. Ами те са нелицеприятни, те са необаятелни. Говорят на акцент, което ме влудява. А режисьорката е със ужасно доста искания. От девойките имаше едно само, на което природата му е дала да свети – чисто енергийно. За мъжете – да не приказваме.
И без това към този момент няма мъже
а единствено сходства без грам обаяние. Ами вижте премиите – в случай че стартираме да проучваме Икарите, ще стане ясно, че става дума за семейственост. Да не навлизаме повече в тези глъбини, тъй като би трябвало да вардя Сатиричния спектакъл. Но в действителност в учебното заведение насреща нещо би трябвало да се промени – напудрените и самовлюбените, които се разхождат вътре, са надалеч от школото. Те са събрани единствено и единствено, с цел да се извърши броя и да се получат дотациите.
- Май ще си получите коментара от някой злобар...
- Всеки ден получавам биографии от хора, които желаят да влязат в Сатирата. Но на нито един от тях не му хрумва, че би трябвало да се научи по какъв начин се играе и чак тогава да си подаде документите при нас. И тъй като аз намерено се чудя дали не им е малко неловко незабавно да стартират с мераците, те пък стартират да хейтват. Но да знаят: първо да се пробват в ЦСКА и Славия, а след това да гледат към Манчестър юнайтед. Количеството на завършващите е голямо, всеки ми вади тапия и ми вика: „ Аз съм актьор “. Ако ти си актьор, се прибирам у дома и се отхвърлям от всичко. Сега опитвам едни младежи в „ Тъпи запалянковци “ на Теди Москов, само че един от тях има акцент. Предупредих го: „ Ако искаш нашите връзки да продължат, махай диалекта. Диалект тук и в този момент в Сатиричния спектакъл няма да разреша. Ти не си Парцалев! За него – може. За теб – не! “.
- В Сатирата споделят ли вашия фамозен абсолютизъм?
- Много ми е значимо нещата да се получават на 100 %. В театъра се пробват да ме убеждават, че при 80 % работата е свършена. Но аз им репликирам, че единствено в случай че дадеш 120 % от себе си, можеш да кажеш, че си подготвен на 100 %. По-добре да скъсам пъпната шнур с някои планове и да стартира безусловно начисто.
- Припомнете ни историята на постройката...
- Първо тук е парното на София – където в този момент са огромната сцена, администрацията, гримьорните и ателиетата. После я дават на Министерство на вътрешните работи – за събрания и културни събития. Всичко е правено от хора, които схващат от тази работа, смъквам им шапка – построили са същински спектакъл. А когато група актьори от Народния и от „ Сълза и смях “ стартират да основават трупата на Сатирата, Калата отива при Тодор Живков и му споделя: „ Няма да мръдна отсам, до момента в който не ни дадеш постройката на Министерство на вътрешните работи “. На мен ми е разказвал: „ Легнах на килима и край, не отстъпих “. Вече беше пристигнал Костов на власт, когато Калата отишъл на 24 май в Бояна. И тъй като беше неприкрит болшевик – в никакъв случай не го криеше, за което доста му се възхищавах, тъй като не се пребоядиса като много сътрудници – му споделил: „ Гусин Костов, на същото място и на същата маса разговарях с Тодор Живков. Нещата не се трансформират “. Та Сатирата да получи тази постройка беше една от извоюваните борби на Калоянчев. Но не мога да отрека заслугите и на предходните шефове. Пламен Марков съумя да види камерната сцена измежду мръсотията на ателиетата, които бяха там. На откриването на огромния салон благодарих на всички шефове, които са положили старания да запазят и да развият театъра – даже и на тези, които не обичам и не почитам. Не мога да си изкривя душата – всеки е направил нещо значимо. След 70 години ужасяващите столчета за дребни полицаи най-сетне останаха в предишното. Когато започнах ремонта, разбрах за какво никой до тогава не беше посмял – тъй като е пъклен комплицирано. Когато залата остана напълно празна и сложиха скелето, застанах в центъра й и си помислих: „ Боже, с какво се захванах – в случай че не стане, аз съм до тук. И ме мазета студена пот.
- Как се овладяхте?
- Трудно. Получих нещо като нервна рецесия,
започнах да вдишвам мъчно
Втурнах се на открито, с цел да глътна въздух, след това се върнах – и историята се повтори. Колкото пъти излизах и влизах, все същото. После си дадох сметка за какво мозъкът ми е изпаднал в суматоха. Когато артистът вижда празните кресла, той не се стряска, тъй като мозъкът му знае, че в тях ще седнат феновете и всичко ще протече по реда си. Но когато столовете ги няма, настъпва ужасяващ стрес. Обсъдих с другари лекари и те потвърдиха логиката ми.
- А сънувате ли кошмари, че закъснявате за зрелище или че си забравяте репликите?
- Най-често сънувам следния сюжет в разнообразни разновидности: идвам в театъра в последната минута, публиката към този момент е седнала, представлението стартира, а аз не мога да сетя нито коя е пиесата, нито в коя от функциите си би трябвало да вляза. Адски е подтискащо, събуждал съм се в цялостен смут. Преди време имах още един призрачен сън – играех смешник с гримирано лице и непрекъснато сънувах, че ръцете ми треперят и не мога да си обрисувам физиономията.
- Мъчи или мори перфекционизмът?
- Мъчи мен, мори близките. През зимната почивка получих посттравматичен стрес – не знаех какво да върша със свободното си време. Жена ми вика: „ Седни си на задника, отдъхвай, стига си размествал мебелите “.
- Споделете за най-разтърсващия урок по време на студенството ви във ВИТИЗ?
- Трябваше да играя основната роля в „ Крадецът на тролейбуси “ на Георги Данаилов в „ Сълза и смях “. Репетирам, преговарям, преговарям – и внезапно ме махнаха. Отидох при Гриша Островски и запитах: “Професоре, за какво? “. „ Много си висок “, отговори ми той. „ Ама аз бях толкоз висок и преди да стартираме подготовките?! “, репликирах аз. И тогава Островски ми отвърна с паметната фраза, против която постоянно ще негодувам и ще се боря: „ Ти си надарен, ти ще се оправиш! “. Но за нежното и внимателно стебло на гения постоянно трябват доста повече грижи, в сравнение с за бурена на бездарника, който е нагъл и постоянно крещи „ Виж ме “. Спомням си по какъв начин го претърпях, по какъв начин се прибрах у дома. Човек има някакви удивителни, които остават вечно в съзнанието му. Нищо неприятно не мога да кажа за Гриша Островски - въпреки всичко ми беше преподавател, само че той искаше в класа всички да сме равни. Да бъдем едно цяло. Но животът потвърди, че това няма по какъв начин да стане. Днес от този клас единствено трима индивида и половина сме в специалността.
- Рисувате ли, по кое време ще се наканите да вършиме галерия?
- Трябва ми малко време. Иначе рисувам доста. Тези дни показвах на щерка ми по какъв начин вълшебните майстори на акварела Чудомир и Щъркелов с едно придвижване на ръката съумяват да изградят облик. За децата е доста потребно да схванат, че първо би трябвало да мислят, а след това да работят.
- Какви гении имат дъщерите ви?
- Голямата, популярност Богу, е оперирана от всички изкуства, въпреки че израсна в театъра. Малката рисува добре, само че няма да я пусна в тази посока.
- Кой е най-важният съвет, който сте получил от татко ви?
- Аз съм от семейство, което постоянно е уважавало своята история и предците си. Когато бях дребен, ми разказваха за дядовците ми, убити в Белене, за фабриката ни, за картините на баба ми, която беше прекрасна художничка, за музиката на дядо ми, който беше диригент... Татко постоянно ми споделяше: „ Не забравяй! Когато искаш да направиш първата крачка, спомни си за предходната “. И тъй като той свиреше на виола - беше професор в Колумбия и в Щатите, натрупването при него имаше голямо значение. Оказа се, че фамилията е в основата на всичко.
- Както и домашната библиотека...
- Спомням си деня, в който майка ми донесе репродукциите на Моне и Мане от първия Есенен салон в Париж. Това се случваше в комунистическите години, ей тук, наоколо – аз съм роден на площад „ Славейков “. Та майка ми четеше, без изобщо да подозира, че някой ден ще завърша Художествената гимназия.
- Помните ли по кое време започнахте да държите четката?
- Да. Когато
Климент Денчев ме възпламени по рисуването
Светла му памет, беше другар на татко ми. След един негов роман нарисувах „ Войната на мравките “ по всички прозорци на едната стена, че и по нея – да съм бил на не повече от 6, още не бях тръгнал на учебно заведение. Вкъщи постоянно се е рисувало.
standartnews.com
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ